ВеБ:лог

Четейки новините, не мога да не се чувствам отговорен поне за малка част от “нанесените щети на българската култура и книгоиздателска дейност за милиони левове” – редовно чета книги на български език от chitanka.info. За това направих малко проста аритметика:

1. Български книги
   • Българска класика – повечето книги на български класици (Вазов, Йовков, Каравелов, …) са с изтекли авторски права, тъй като авторите са напуснали този свят преди повече от 70 години (Закон за авторското право и сродните му права, чл.27(1) ). Т.е., ако ми се четат “Записки по българските въстания” и отида да си купя книгата от книжарница, плащам разходите по издаването на хартиената книга, както и печалба за издателя. Авторско право не се плаща. Следователно, издателите са загубили нула лева от моето четене на българските класици през библиотека.
   • Нови и най-нови български книги – повечето от най-новата българска литература се промотира от самите й автори онлайн. Последно съм чел книги на Тихомир Димитров и Ивайло Борисов, които те лично пуснаха за онлайн прочит. Хубавото на този модел е, че ако дадена книга ми хареса и искам да подкрепя автора й, мога да го направя директно, без да плащам за разходите и печалбата на дружината посредници по веригата.
   • Други български книги – когато бях дете, домът ни в Пловдив можеше да се похвали с доста голяма колекция от книги. За това и четях много – често и по една книга на ден. Въпрос към българските законодатели – ако чета онлайн книга, която е била закупена от мен или моето семейство, нарушавам ли закона? Авторското право и разходите за разпространение са били вече заплатени от мен. Или господа посредниците биха желали да плащам всеки път?? Освен това, пак като дете, съм бил редовен член на Пловдивската Народна библиотека – първо на детския отдел, после на “голямата”, още по времето, когато даже нямаше и читателска такса. Съм ли в нарушение на закона или не…
2. Преводни книги – когато една преводна книга ме заинтересува достатъчно и реша да си я купя, имам два варианта: или да си я поръчам от България, или да я търся в САЩ в оригинал. Взимам за пример “Огледален танц” на Лоис Макмастър Бюджолд. Резултат от търсенето по български онлайн книжарници – нулев. Книгата не се продава изобщо и не фигурира в ничий каталог. Явно трябва да опитам с “Дипломатически имунитет” на същия автор. Книгата излиза на сайта на Бард с цена 7.99 лв. Търсейки цената за доставката до САЩ, попадам на информацията, че получавам 20% отстъпка от цената на книгата, а доставката на една книга излиза 13 лв. Дотук 19.39 лв. Истинската балтия обаче идва от друго – единственият начин, по който мога да платя на Бард, е банков превод. Американската ми банка удържа такса от $40 за изходящи банкови преводи. Т.е., цената на една книга скача на 83.39 лв – цена, която не бих платил за една книга. Същата книга е на цена $7.99, с безплатна доставка в amazon.com (чисто нова), или $1 + $2.95 за доставка на abebooks.com (използвана). Аз съм финансово грамотен човек и знам какво ще предпочета в този случай – да си купя книгата в оригинал за 6.32 лв от ABE. Следователно, българските издатели няма как да са изгубили пари от мен, просто защото не им ги бих платил по принцип, вследствие на икономическа неизгода.

Какво се получава от горната сметка – издатели и разпространители плачат, че са изгубили милиони левове от четящите в библиотеки, а всъщност не е така. Не може да се броят за загубени финанси, които евентуалните ви клиенти не биха ви платили така или иначе – поне в една пазарна икономика, където клиентът има избор! Ами то тогава Стив Джобс да вземе да съди Microsoft за пропуснати ползи – как не ги е срам клиентите да плащат пари за Windows когато спокойно могат за по-малко пари да си купят Mac OS. Да, но изборът е в ръцете на същите тези клиенти – а те не се впечатляват особено от оплаквания от рода на “А ние с какво ще си плащаме сметките”. Господа бизнесмени, времето на комунизма свърши. Ако искате приходи, измислете начини да направите продуктите си привлекателни и евтини за клиента. В противен случай клиентът ще намери други варианти и така или иначе ще останете без приходи.
Още един пример – вчера ми трябваше една песен. Погледнах в iTunes Store – бих платил 99 цента за нея. Да, ама не. Песента не се продава отделно, защото е 11 минути, и някой го е страх да не я продаде на загуба – трябва да се купи като част от албум, който струва $9.99, но в който няма други песни, които ме интересуват. Е, според мен тази песен не струва 10 долара, така че отидох да я чуя в онлайн библиотека и разпространителите й изгубиха от мен единия долар, който иначе щях да им дам с желание.
Време е за промяна на бизнес модели и законодателство!

От вчера следя всичко, свързано с chitanka.info – сайтът, който помага на мен, а и вероятно на много други българи в чужбина, да четем книги на български (било за самите нас, било за да прочетем на децата си, доста често родени в чужбина, някоя класическа българска приказка или “Под игото”). Цялата акция на ГДБОП е поредният кьорфишек, предназначен да вдигне шум около спорната ефективност на настоящето българско правителство, и да покаже, че “органите” са толкова заети да гонят организираната престъпност, че не им остава време да се занимават с разни дребни наркодилъри или болни бизнесмени.
Аз не съм адвокат! Инженер съм. И като такъв погледнах набързо в няколко български закона, за да събера информация за това как цялата ситуация може да се съвмести с настоящето българско законодателство:

1. Закон за авторското право и сродните му права, член 24, алинея 9. (изм. – ДВ, бр. 99 от 2005 г., в сила от 10.01.2006 г.):
   

   възпроизвеждането на вече публикувани произведения от общодостъпни библиотеки, учебни или други образователни заведения, музеи и архивни учреждения, с учебна цел или с цел съхраняване на произведението, ако това не служи за търговски цели;

   Библиотека… Кой закон урежда библиотеките?

2. Закон за обществените библиотеки
   Народната библиотека е само една в цялата страна. Регионалните библиотеки са тясно свързани с кмет на община, т.е. с политика (чл.28). Общинските библиотеки – също (чл.34). Раздел V обаче представлява особен интерес:

   Чл. 37. (1) Читалищните библиотеки са обществени библиотеки на територията на населеното място, изградени на принципите на близост, достъпност и оперативност на основното библиотечно-информационно обслужване на населението. Читалищните библиотеки не са самостоятелни юридически лица. Те функционират към народните читалища и се създават съгласно Закона за народните читалища.
   (2) Читалищните библиотеки изпълняват следните функции:
   1. събират, съхраняват, организират и предоставят за ползване библиотечен фонд;
   2. извършват библиотечно-информационно обслужване и осъществяват подвижни форми за библиотечно-информационно обслужване при необходимост;
   3. извършват краеведска дейност;
   4. участват в регионалните автоматизирани библиотечни мрежи;
   5. съдействат за повишаване на образователното ниво, продължаващото образование, информираността, качеството на живот, социалната интеграция и разширяването на електронния достъп до информацията.
   (3) За поддържаните от читалищните библиотеки библиотечни колекции, които съдържат културни ценности, се прилагат изискванията на Закона за културното наследство.

   Остава да се провери как се създава читалище.

3. Закон за народните читалища
   

   Член 3:
   (1) (Изм. – ДВ, бр. 42 от 2009 г.) Целите на народните читалища са да задоволяват потребностите на гражданите, свързани със:
   1. (доп. – ДВ, бр. 42 от 2009 г.) развитие и обогатяване на културния живот, социалната и образователната дейност в населеното място, където осъществяват дейността си;
   2. запазване на обичаите и традициите на българския народ;
   3. разширяване на знанията на гражданите и приобщаването им към ценностите и постиженията на науката, изкуството и културата;
   4. възпитаване и утвърждаване на националното самосъзнание;
   5. (нова – ДВ, бр. 42 от 2009 г.) осигуряване на достъп до информация.
   (2) (Изм. – ДВ, бр. 42 от 2009 г.) За постигане на целите по ал. 1 читалищата извършват основни дейности, като:
   1. (доп. – ДВ, бр. 42 от 2009 г.) уреждане и поддържане на библиотеки, читални, фото-, фоно-, филмо- и видеотеки, както и създаване и поддържане на електронни информационни мрежи;
   …

   Според същия закон, читалище се създава по процедурата, описана в членове 8 и 9. Необходимо е учредително събрание, на което се изисква присъствието на поне 150 дееспособни физически лица (за градовете). Законът не постановява, че учредителите трябва да присъстват на същото физическо място, т.е. учредителното събрание би могло да се проведе и под формата на конференция по интернет. Вписването на читалището в регистъра на окръжния съд се извършва без такси по писмена молба от настоятелството.
   След избирането на читалищно настоятелство, трябва да се помисли и за финансиране на читалището и прилежащата му библиотека. Моето предложение е при приемане на членове на читалището, което ще се осъществява онлайн, при регистрация в сайта на chitanka.info, да се препоръчва дарение в размер на 1 лев/долар/евро на месец. Даренията могат да се събират чрез PayPal. По този начин читалищното настоятелство ще разполага със средства за закупуване на необходимата техника и други разходи, свързани с администрирането и поддръжката на сайта на Българското Виртуално Читалище. (Много бърза сметка показва, че Фейсбук групата “Да спасим www.chitanka.info!!!” има над 3400 регистрирани члена – и ако половината от тях се запишат за членове на Виртуалното читалище и платят по 1 лев, бюджетът ще разполага с 1700 лева на месец…)

Аз ще участвам доброволно и безплатно в инициативна група за създаване на необходимата документна база за регистриране на Българско Виртуално Читалище chitanka.info, бих се записал като един от първите му членове и бих платил членския си внос за години напред. Четенето на български книги е едно от любимите ми занимания и не бих искал да се лишавам от него! Както е видно от горецитираните закони, съществува напълно законен (поне според действащото законодателство) и бърз начин да се положи основата на нещо, срещу което ГДБОП би била легално безсилна – не че сегашната ситуация е незаконна, просто българските закони често са написани с очевидни пропуски в тях и са отворени за широка интерпретация от страна на служби и органи…

За контакти: владо на георгиеви точка ком, както и през Фейсбук групата.

Полетите с комерсиални авиолинии стават все по-отблъскващи – поне за мен.

Доплащането дори и за една чанта чекиран багаж е факт от доста време при вътрешните полети – а отскоро същото важи и за международни полети. Continental Airlines обявиха ценоразпис за седалките до аварийния изход – защото обикновено тези редове са разположени на по-голямо разстояние един от друг. Spirit Airlines ще изискват допълнителна такса от $45 за ръчен багаж, а върхът беше новината от вчера – Ryan Air обявиха “такса тоалетна”. Очаквам в скоро време да има такси за използване на ръкава на летището, такса за седалката и такса “полетът пристигна точно навреме, така че доплатете ни $10 на излизане от самолета, моля”.

Въпросите със “сигурността” също са много неприятни за пътниците. И сега чакането за проверка на летището и машините за сканиране на тяло добавят доста чакане преди полета, а няма да става по-добре. Вчера някакъв идиот (с официален дипломатически статус, но от профилирана държава) не издържал да не пуши 4 часа (полет от Вашингтон до Денвър) и запалил цигара в тоалетната на самолета – въпреки сериозните предупреждения, че това е нарушение на закона. На въпроса на охранителя под прикритие какво е правил в тоалетната, дипломатът отговорил “Опитвах се да си запаля обувката, какво друго”. Шега, ама не. CNN докладва новината снощи в 11 – нов опит за тероризъм. Аман от идиоти!!! Като не можеш да издържаш без цигара, изобщо не се качвай на самолет…

Всички тези “дреболии” се натрупват постепенно и в резултат от това вече изобщо не желая да летя, когато мога да карам. С колата мога да си взема колкото искам – и какъвто искам – багаж, мога да си се движа по мое собствено разписание и не трябва да си затварям устата, че да не би някой да си помисли че изглеждам съмнително… Единственият минус на карането е че отнема повече време, но когато се планува правилно, този факт може да се превърне в предимство. Достатъчно бързаме всеки ден – защо трябва да го правя и когато съм в отпуска?

След една седмица заминаваме за Флорида. С колата!

Сега вече нищо не разбирам…

Когато преди пет години отидохме на ул.Волга в Пловдив да подадем молби за издаване на български паспорти, образувахме мини-скандал със служителката, приемаща документите ни. Изискваше се да отидеш да си получиш новия паспорт, като удостовериш самоличността си с лична карта. Оказа се, че “Но ние забравихме личната карта в САЩ” не е никакво извинение. Обясненията ми, че е напълно достатъчно да удостоверя кой съм аз със задграничния си паспорт бяха игнорирани и бяхме изпратени при Началника на Паспортен отдел, който да ми разреши да си взема новия паспорт, като се легитимирам със стария, по изключение. Човекът ни подписа молбата, но ни обясни как личната карта е документ само за територията на Република България и как трябвало да си я оставяме в България, когато напускаме страната.

Вчера на това ми обяснение българският консул в Торонто реагира с “Ама това изобщо не е вярно. Кой ви го е казал??? Личните документи са си ваши лични и не можете да ги оставяте някъде другаде. Трябва да си ги носите винаги с вас.”

Прочетох и Закона за българските документи за самоличност (ЗБДС). Там не открих подобен параграф. И седя и се чудя – да си нося ли личната карта с мен, ако постоянно пребивавам в чужбина, или да си я оставям в България???

Според vesti.bg, зоните за паркиране в София скоро ще бъдат променени, а цените – увеличени. Доколкото видях, реакциите на живеещите в София са твърдо против платено паркиране в града и някои от кварталите.

Интересно ми е защо – всеки голям град има проблеми с трафика и паркирането и доста от тях се решават чрез повишаване на цената за придвижване с кола в града.

n

Очаквам вашите мнения и коментари.

В последно време съм наводнен от писма от всички банки, които са ми издали кредитна карта – от днес, 22-и февруари, в САЩ влиза в сила нов закон (CARD – Credit Card Accountability Responsibility and Disclosure Act of 2009), регулиращ отношенията между картоиздатели и картопритежатели. Основната цел на закона е “да установи честни и прозрачни отношения при даване/получаване на кредит и т.н.”. Дали обаче наистина ще стане така?

Кредитната карта е инструмент! Нищо повече. Сама по себе си такава карта е само парче пластмаса, което не е нито добро, нито зло. Всичко зависи от устройството зад картата – човекът, който я използва. И никакви закони не са в състояние да променят глупостта човешка.

Притежавам кредитни карти от 1998-а година и не съм виждал ситуации, в които картоиздаващата банка самоволно прави нещо в ущърб на клиента си. Да, понякога банките променят условията по договора на дадена карта, но това винаги се предхожда от писмо с информация за предстоящите промени, което винаги завършва с параграфа “Ако не сте доволен от предстоящите промени, можете да ни уведомите до дата и ще прекратим договора си с вас”. Повечето оплаквания от клиенти идват от факта, че доста от тях не знаят на какво хоро се захващат и после се оплакват, че страдат несправедливо. Но дали наистина е така? Вярно е, че договорите между банка и клиент обикновено се състоят от няколко страници ситно написан текст, но главните неща са няколко и се разбират доста бързо – плащай си вноската навреме, смятай каква лихва ще платиш (ако имаш баланс за пренасяне от месец на месец) и не си мисли, че взетите назаем пари са “безплатни”. Ако обаче клиентът няма финансова дисциплина и не може да смята – никой друг не е виновен, тук все пак е Америка, не Европа, и всеки гражданин си носи отговорността за собствените си решения сам, а не трябва да разчита на и да обвинява правителството за тях!

Това, което лично мен ме издразни най-много, е един съвет от експерт в тази статия. План с отложено олихвяване (deferred-interest balance) е кредитен план, в който началният период (от 6 до 36 месеца) е с ниска лихва или изобщо без лихва!, а банката печели от постановката, че ако балансът по сметката не е изплатен напълно след изтичането на първоначално обявения период, лихвата се начислява със задна дата – от започването на периода – като процентът е доста висок (около 20-30% годишно, например). Та експертът казва “Участието в такъв план с отложено олихвяване е рисково начинание. Освен ако целият баланс не е изплатен изцяло през уговорения период, банката ще си събере лихвата със задна дата след изтичането на периода на промоцията. Ние мислим, че този вид кредитни планове трябваше да бъдат забранени в новия закон.”

Преди много години говорих с един американец, който привършваше похода от 2200 мили по Апалачката пътека. Той ми каза “Не знам накъде отива нашата държава, но за да предпазим глупаците от самите тях, ние всички се правим на глупаци.” Та така и с експерта по кредитните карти… Кредитните планове с отложено олихвяване са инструмент, който аз – а и всички по-умни хора, които могат да смятат на ниво пети клас – използваме много редовно, особено за големи покупки. Пример – телевизор за $1200. Магазинът предлага кредитен план с 0% лихва за 36 месеца. Взимаме $1200, разделяме ги на 35 вноски – за да имаме малко резерва – и получаваме месечно плащане от 34.2857, което закръгляме на $35. Вкарваме тази сума в месечния си бюджет – а който няма такъв, аз не съм му виновен ни най-малко, че след изтичането на тригодишния период ще му бъде начислена лихва от порядъка на няколкостотин долара… Ако платим за същия телевизор с нормална кредитна карта с 15% годишна лихва, вноската ще е $42.54 (за 35 вноски), а цялата платена сума – $1488.90, т.е. ще платим $288.90 лихви, като единственото предимство на този вариант е това, че клиентът не трябва да мисли чак толкова, защото даже и да пропусне вноска или да плати по-ниска такава, периодът за изплащане ще се удължи, а начислената лихва ще нарасне. Само дето отговорността от страна на клиента ще е по-ниска…

Ами аз не искам да живея така! Искам да имам избор да си троша собствената глава, ако реша, че така ми е по-изгодно. Предпочитам да има всякакви видове системи и аз да си избирам коя да използвам, вместо загрижени за моето благосъстояние управници да решават вместо мен. В крайна сметка, ако искам да живея по този начин, ще се преместя в Западна Европа, защото там го правят много по-добре. Но в САЩ личната свобода и независимост на индивида винаги са били по-важни – и се надявам, че това ще си остане така.

Живея в регион с много снеговалеж – средно по 2.31 метра на година. Не, това не е на северния полюс – градът е на ширината на Ловеч. По-голямата част от снеговалежа се дължи на “ефекта на езерото” (lake-effect snow). Докато езерото Ери, което се намира на северозапад от града – т.е. точно по пътя на прииждащите от северния полюс арктически въздушни маси – не е замръзнало, студеният въздух засича топлите изпарения от езерото, издига ги нагоре, където замръзват, и после ги разстила върху целия град във вид на сняг. Аз лично помня зими, когато снеговалежът е достигал 150 сантиметра за по-малко от 24 часа! Когато всичките 25 000 кв. км. на езерото се сковат от лед – което обикновено се случва през втората половина на януари – езерния сняг престава и снеговалежът идва предимно от нормални атмосферни фронтове.

Как се справят местните власти с такива условия – често доста екстремни и “катастрофални”?

Първо – досега никога не съм чул зимата на тези географски ширини да изненада някого. Единственото полуизключение беше бурята през 2006-а, но това беше повече бедствие, отколкото “изненада”. Всички местни власти – а в САЩ всяко предградие си има отделно кметство, служители, бюджет и комунални служби – се подготвят още от лятото. Складовете се пълнят с каменна сол – с нея улиците се размразяват и изсушават доста бързо (въпреки негативните ефекти върху автомобилите), техниката се потяга, а когато е необходимо, се предвижда бюджет за нови снегорини и прочее.

Второ – всички улици попадат в нечия юрисдикция. Кварталните улици в градовете са отговорност на кметството. По-големите артерии обикновено попадат в юрисдикцията на общинските власти, a пътищата с щатска номерация, както и междущатските магистрали (даже и локалните такива) се почистват от щата. Както си е и логично, чистенето върви от по-големи и по-натоварени улици към по-малки местни улички. Доста често ми се случва да тръгна за офиса рано сутринта като карам по кварталните улици, които са видимо почистени, но преди 2-3 часа и в резултат по платното има сняг. Когато изляза на една от главните улици в наше село, тя е почистена до асфалт. Магистралата също е почистена. Групите за почистване на магистралата са впечатляваща гледка – три камиона с по три гребла (едно отпред и две странични) се нареждат по цялата ширина на магистралата и карат с 50-60 км/ч, а покрай тях хвърчи сняг…

Когато падне много сняг за малко време, повечето власти обявяват затваряне на някои или всички улици. В тази ситуация човек може да бъде глобен, ако излезе с колата си на улицата. Това дава възможност за по-бързо почистване на всички улици без излишно пречкащи се коли. Освен това в нашето предградие е незаконно да си оставиш колата на улицата пред къщи между 4 и 6 сутринта – това е местен закон. Колите трябва да бъдат паркирани на алеите пред всяка къща. Това дава на общината празни улици, които се почистват по-лесно сутринта, преди хората да почнат да излизат за работа.

Трето – отговорността за почистването на тротоари и прилежащи към къщите или фирмите площи е отговорност на собствениците, не на общината. Общината може само да налага глоби на субекти, които явно не чистят сняг.

Четвърто – хората, живеещи в този климат, знаят да шофират на сняг. Не съм чувал много от местните шофьори да слагат зимни гуми – аз лично винаги съм използвал само всесезонни – но рядко виждам юнаци, които да се бутат и да те изпреварват по заснежените улици. Е, обикновено виждам повечето такива в някоя преспа след миля-две, но като цяло шофьорите са културни и движението през зимата рядко се затормозява от идиоти с гореща кръв.

Следва фоторепортаж от 28-и януари – снеговалежът през нощта беше около 10 сантиметра. Всички снимки са правени от колата.

Read the rest of this entry »

Отговoр на въпрос на Дончо за това как се получават лекарства с рецепти в САЩ:

1. Първоначална партида

Отдавна не съм виждал хартиени рецепти – както и хартиени бележници – в докторски офис. Когато лекарят влиза в стаята, за да прегледа пациента, обикновено се движи с един нетбук, който е свързан с мрежата в офиса и служи на доктора за електронен картон. Цялата здравна информация за пациента се съхранява електронно. При необходимост от издаване на “рецепта”, лекарят пита пациента от коя аптека би желал(а) да си получи лекарството (това зависи както от местоположението на аптечните клонове, така и от застраховката на пациента). Рецептата бива издадена електронно и засилена по електронната поща до съответната аптека. Пациентът получава съобщение по електронната поща, а може да се обади и по телефона в аптеката. След като се получи потвърждение, че рецептата е забъркана, пациентът минава през аптеката (може и през drive-through прозореца – повечето аптеки имат такива), и си получава хапчетата/сиропа, както и няколко листа информация за лекарството и ефектите от него. На етикета на лекарството пише за колко още партиди важи текущата рецепта (примерно – още 3 презареждания по 30 хапчета), като тази информация се запазва и в информационната система на аптеката.

2. Допълнителни количества – от аптеката

При изчерпване на наличното количество лекарство и при нужда от презареждане пациентът може да се обади по телефона в аптеката, да мине през уеб-сайта им или да им изпрати електронна поща, като упомене номера на рецептата си и попита кога ще може да спре да си получи новата партида лекарство. Доколкото помня, ограничения кога може да се получи дадено лекарство няма.

3. Лекарства по пощата

Другата възможност за получаване на лекарства с рецепта е по пощата – съществуват фирми, специализирани в доставка на такива лекарства. Не съм използвал тази възможност и не ми е ясно как точно се изпраща рецептата, но ще е нещо подобно на процедурата с аптеките. Важно е да се отбележи, че обикновено аптеките дават доза лекарство за 30 дни, докато по пощата пациентът има избор – 30-дневна или 90-дневна доза (като цената на 90-дневната не е тройната цена за 30-дневната доза, а обикновено множителят е около 2.5, така че този вид доставка излиза по-евтино).

Това е. Кратко, точно и ясно. И без аптекари, които си интерпретират разни правила, както на тях им изнася. Обикновено законовите разпоредби са разпечатани и окачени около гишетата, а колкото пъти ми се е налагало да питам аптекарите или помощниците им за някаква информация, винаги съм бил изслушван с уважение и съм получавал любезни отговори (но винаги с уговорката, че те са само аптекари, а не лекари…).

Преди две седмици в САЩ се случи нещо, което като че ли не стигна до водещите новини и не влезе в списъка на текущите сензации, но поне според мен – а и според доста други американци, с които говорих напоследък – отразява нагласата на по-голямата част от немързеливия народ относно бъдещето на задължителните здравни осигуровки, които президентът Обама се опитва да ни натресе.

Според американската Конституция всеки щат има двама представители в Сената. Длъжността “сенатор” е избираема, със срок от шест години.

Щатът Масачусетс е единият от най-либералните щати (редом с Калифорния). Досега винаги е бил крепост на Демократическата партия – чиято политическа програма винаги е била по-социална и по-лява. Допреди няколко месеца мястото на старши сенатор от Масачусетс беше заето от Тед Кенеди – брат на застреляния президент Джон Кенеди и на застреляния кандидат-президент Робърт Кенеди, избран за първи път за сенатор през 1962 година и неизменен член на Сената до 2008 година (46 години!); един от старшите членове на Демократическата партия и известен либерал. Тед Кенеди умира от мозъчен тумор през август 2009, като в следствие на това мястото на сенатор от Масачусетс става вакантно. Губернаторът на щата назначава временен сенатор за времето до специалните избори през януари 2010. За сенаторското място си съперничат госпожа Марта Коукли, демократка с либерални възгледи (включващи безрезервна подкрепа за предлагания от президента Обама Закон за национално здравно осигуряване), и сравнително неизвестния Скот Браун, консервативен републиканец и аутсайдер за света на националната политика на САЩ.

Това, което направи тези специални избори интересни, беше факта, че до смъртта на Тед Кенеди Демократическата партия имаше необходимито мнозинство от 60 гласа в Сената – достатъчно за прокарването на закона за здравното осигуряване. Бъдещето на този закон щеше да бъде решено от гласоподавателите в Масачусетс – защото без мнозинство президентския закон щеше да бъде очевидно отхвърлен.

В началото на кампанията почти никой не се съмняваше в окончателната победа на госпожа Коукли – все пак ставаше въпрос за либералния Масачусетс, крепостта на Тед Кенеди и нейната Демократическа партия. Постепенно обаче симпатиите на гласоподавателите започнаха да преливат в посока републиканеца Браун и във вечерта на изборния ден стана ясно, че именно той е спечелил с 51.94% от гласовете срещу 47.07% за Коукли.

Защо?

Съществуват няколко теории по този въпрос, но според мен главната разлика се дължи на един прост факт – щатът Масачусетс има обществена система за здравно осигуряване, много близка до това, което се гласи на национално ниво. Идеята е че понеже имало много неосигурени граждани (каквато е и митологията на национално ниво, но за това – друг път), щатът създал социална система за здравно осигуряване, при което се налага на всеки, независимо от желанието на индивида, да си закупи здравна застраховка, а при липса на такава се налагат финансови (данъчни) санкции – както на гражданите без застраховка, така и на икономически субекти (фирми), които не желаят да участват в системата.

Общите черти на всякаква такава “социализирана” система са очевидни. Хората генерално престават да се интересуват от това какво биха могли сами да направят за здравето си и за разходите, свързани с него, защото тъй или иначе са задължени да плащат. При липса на достатъчно гъвкава обратна връзка системата бива използвана от безотговорни участници в нея и резултатът е, че по едно време парите свършват. Като се има предвид и американския начин на мислене – най-важното за индивида е свободата, независимостта и личната отговорност пред закона и обществото – става ясно, че подобни системи нямат розово бъдеще в САЩ. И гласоподавателите в Масачусетс ясно го показаха преди две седмици.

Надявам се, че оттук нататък здравната реформа на президента Обама – поне в досегашния й вид – ще се загуби в историята. Говорил съм с много хора за предимствата и недостатъците на сегашната ни здравна система, и виждам едно общо мнение – повечето хора са щастливи със системата, която имаме сега. Има място за подобрения, но определено повечето работни и отговорни хора не желаят социални системи за здравно осигуряване в САЩ.

Защото ако някой държи на социализираното здравеопазване, субсидирано от държавата, винаги може да се премести в Европа и да го изпита на гърба си…