·:[ ВеБ:лог ]:·
• • • • •

По инициатива на Боян Юруков събрах цени на някои основни хранителни стоки в САЩ.

Методиката ми беше следната: за да не вървя из супермаркета с диктофон в ръка, влязох в уеб сайта на Wegmans - веригата, от която основно пазаруваме хранителни стоки. Избрах магазина, който е най-близо до нас, и изрових цените на стоките от таблицата. За цените има две уговорки:

1. Цените са за притежатели на Wegmans Shopper’s Club Card - тази карта се получава безплатно след регистрация в магазина. Не се изисква нищо друго - мисля, че правят това с цел маркетингови проучвания - но цените на доста стоки са доста по-ниски за притежателите на такива карти.
2. Цените са без данък оборот (sales tax) - но повечето храни не се облагат с такъв данък, когато се продават в магазин за хранителни стоки (за справка - публикация 880 на Данъчната служба на щата Ню Йорк). Единствената категория от списъка, към чиято цена се добавя 8.75% sales tax, са безалкохолните газирани напитки.

В средната колона са цените от Германия. Дясната колона съдържа информация за разфасовка и цена (в USD) на определена стока в Wegmans, заедно с цените в Евро и лева по курса за 14-и май. Направил съм и приравняване към германските разфасовки заедно с пресметнати цени в USD, Евро и лева.

Таблицата (в XLS формат) може да се свали от следната връзка:

Цените в други вериги магазини - например Aldi - са доста по-ниски от цените в Wegmans, но не съм ги събрал, тъй като ги няма на уеб сайта им.

Сега остава някой да събере същите цени от някой български супермаркет и после ще си правим заключения…

Отвикнал съм…

В момента уреждам Honeymoon 2008 - ще ходим с Бо на остров St Martin на Карибите през лятото. И почти всяка резервация трябва да се прави по начин, коренно различен от това, на което съм свикнал. Много се развалих в САЩ - всичко, свързано с пътувания, се урежда онлайн. Най обичам начина, по който наемам кола от Hertz, например - резервирам онлайн и получавам потвърждение в електронната си поща. В деня Х слизам от самолета и изобщо не отивам до гишето на Hertz, а се запътвам директно към паркинга им, където намирам името си на електронното табло - и до него е номерът на паркоместото, където ме чака моята кола, с отворен багажник, вкаран ключ и документи на арматурното табло. Слагам, тръгвам, показвам си книжката и документите на колата на КПП-то на изхода от паркинга и съм навън - без да трябва да чакам по опашки или да се опитвам да привлека нечие внимание.

Светът обаче определено не е Америка - всяка резервация на Карибите се прави или чрез обаждане по телефона, или чрез електронна кореспонденция. Това, което поне аз забелязвам, е че почти всеки път трябва да поизчаквам някой да отвори и провери пощата си и после да ми отговори - често пъти без отговори на всички въпроси, които съм задал. И трябва да се пишат още писма с допълнителни уточнения . Добре че поне хората използват Reply бутона и се вижда историята на разговорите и запитванията.

Да, на St Martin има локални офиси на Hertz и Avis - и бих могъл да си направя резервации през корпоративните им сайтове - но всичко, което изчетох за тези франчайзи, беше че изобщо не са на нивото, на което сме свикнали да ги очакваме тук, и силно се препоръчва използването на услуги от по-малки местни компании. Така че ще продължавам да пиша учтиви електронни писма с надеждата всичко да бъде уредено навреме и без неволи.

А вие какво мислите?

Hibachi Grill се наричат специална категория японски ресторанти. В тях по средата на всяка маса в ресторанта има грил, на който готвач приготвя поръчаната храна пред очите на хората, насядали около масата. И това не е всичко - готвачите изнасят истинско представление. Подхвърлят яйцата за пържения ориз над главите си и ги чупят с ръба на шпатулата си за готвене. Нареждат колелца от голяма глава лук едно върху друго, наливат олио в така образуваната кухина и го подпалват - и ето ви вулкан. Скаридите се почистват с бързи движения на шпатулата и ножа, а опашките хвърчат нагоре-надолу и се озовават или директно в боклука, или върху шапката или в джоба на готвача . Самият готвач не млъква, докато готви и изнася спектакъла си, а постоянно се задява с хората около масата.

Hibachi ресторантите са единственото място, на което ми харесва да ям meduim steak - понеже готвачът го нарязва на хапки преди да го изпече на грила, такъв стейк не трябва да се дъвче по пет минути на хапка. Менюто във всички такива места, на които съм бил досега, включва японска гъбена супа, салата с джинджифилов сос, “пържен” пред очите ви ориз (който не е съвсем пържен, защото не се използва тиган) и различни видове месо (пилешко, говеждо, скариди, сзомга), приготвени пред очите ви. Повечето ресторанти сервират и други японски специалитети - топло саке, японска бира, сливово вино - а суши се яде на суши бара. Не е задължително да се яде с клечки - носят ви и тях, и вилица още в самото начало .

Цените не са като за всеки ден, а върху тях се добавят и бакшиши и за готвача, и за сервитьора, който е домъкнал всичко до масата. Но според мен шоуто и хубавата храна си заслужават малко по-високата цена - поне по веднъж на месец или два .

Аз гордо демонстрирах познанията си по японски (”Аригато“) пред нашия готвач тази вечер - знам няколко думи от Ери - и в резултат на това му станах главен събеседник за времето, докато ни готвеше. Но си беше fun!

За четвърти път съм в Орландо, три пъти съм посещавал Walt Disney World, но никога не бях стигал до Downtown Disney. До тази вечер, когато решихме да прескочим до там с колегите след вечеря.

Инструкциите за намирането на мястото са малко объркани. Има табели на магистралата (I-4), и после като се влезе в самия Disney World, няма табела Downtown Disney при завой надясно на един от първите светофари. Вместо това трябва да се гледа за West Side. Има няколко огромни паркинга на едно ниво - ние си намерихме място на около 100 метра от Cirque de Soleil почти веднага (може би защото беше 8:30 вечерта). Прекосихме улицата и се озовахме в Downtown Disney.

Аз се почувствах почти като на Главната в Пловдив. Да, магазините са с други табели и са доста по-огромни, но чувството е същото. Пешеходна улица, застлана с плочки, с магазини и ресторанти от двете страни, а от време на време отляво се открива гледка към езерото - и може би и някои от парковете, но беше тъмно и не можахме да видим почти нищо. Зоната е разделена на няколко части - West Side, където има няколко кинотеатъра, цирк и доста ресторанти; Pleasure Island - зона, обрамчена с клубове и кръчми; и Marketplace - където има повече занимания за деца. Всичко е отворено до късно и въпреки напредналия час беше почти пълно с хора от околните Disney хотели. Целият комплекс е доста голям - може би няколко пъти повече от Universal City Walk (където май се минахме да заведем децата миналата година). Човек може да се разхожда там, да понапазарува или да седне да вечеря или да пийне кафе или нещо друго в доста многобройните заведения на открито. Сега разбирам защо някои хора идват в Disney World за седмица и изобщо не излизат от курорта и парковете - има толкова неща за вършене и забавления… но ние определено не сме от този сорт почиващи .

Това, което не ми хареса много, бяха малките букви на табелите с правилата, поставени до всеки вход за Downtown Disney. “С влизането си в нашата собственост удостоверявате, че можете да бъдете фотографирани или филмирани от Walt Disney Co и филмите/снимките могат да бъдат използвани с рекламна и/или промоционална цел. С влизането си удостоверявате и че прехвърляте всички права върху тези филми/снимки към Walt Disney Co.” Но не знам какво би могло да се направи срещу това освен човек да ходи да се разправя с мениджмънта и да подписва анекси към тези договори по подразбиране , които явно все повече и повече навлизат в ежедневието ни. Но като се заговорихме с колегите, явно не много хора биха прочели тези допълнителни условия за използване на Downtown Disney…

Изкарахме си хубава вечер и се прибрахме в хотела доста късно… Не знам как ще изтраем дългия втори ден на конференцията ни утре.

Командировка - и то в Орландо, Флорида . Чак не можах да повярвам като се уреждаше - все съм достатъчно късметлия да ме пращат по полярните кръгове на Канада през февруари или пък в градове, които наполовина мязат на призрачни и изоставени. Но този път отиваме с няколко колеги на топло до края на седмицата - ще бъдем на една софтуерна конференция, където ще посещаваме главно сесии с цел обучение. Аз наскоро бях в отпуска и извън града, но определено ще е добре за колегите да сменят малко обстановката, а и искрено се надявам да научим нови неща.

Още при заминаването ни от Buffalo си припомних защо не обичам да летя - да, имахме директен полет до Орландо (което е рядкост за нашето - макар и международно - летище), но аха да почнат да ни качват в самолета, и обявиха, че трябва да сменят херметизиращото уплътнение на едната врата. Наоколо заваляха бъзици - “Тате, защо по лявото крило има толкова налепено тиксо?”, но си изчакахме мирно и тихо да сменят уплътнението, да го изпробват и да ни натоварят.

JetBlue все още държат високо качество на услугите си - кожените седалки в самолета и малкият екран с 36 канала сателитна телевизия все още са в наличност, но в добавка има и 100 канала сателитно радио за слушане. Аз предвидливо се бях запасил с книжка за четене (850 страници трябва да ме изкарат до петък ), но си сложих слушалките с намерение да слушам радио, което обаче се оказа малко умряла работа, защото постоянно трябваше да сменям няколко канала. JetBlue май разбират от това какво биха желали клиентите им, защото контролът за яркостта на екранчето - което е вградено в облегалката на предната седалка - позволява пълното му изключване. Аз оставих навигационния канал, но компанията се е изхитрила и показва реклами през половината време - а картата е само през другата половина. Другата малка мизерия е че може или да се слуша радио, или да се слуша телевизия… което малко ме подразни. Времето ми обаче мина неусетно - предимно в четене. Пилотът се изхитри да навакса близо 45-те минути начално закъснение и ни приземи само 8 минути след очакваното пристигане…

Идвал съм в Орландо и преди, но никога по въздух. Летището е доста голямо, с влакчета между централния и сателитните терминали, но гишетата и паркингът за коли под наем са в него - не трябва да се хваща автобус до никъде другаде. Намерихме си хотела без много разтакаване, настанихме се и с нетърпение зачакахме утрешния ден - първи за посещението ни на STAREast 2008.

Докато съм още на книжна вълна - един колега ме открехна за благинките на American Book Exchange - abe.com или abebooks.com. Това е онлайн борса за продажба и препродажба на книги, която включва в себе си хиляди малки и не толкова малки търговци на книги. Могат да се намерят доста заглавия с цена по долар-два… Да, някои от книгите са използвани, но за всяка има описание на степента на износеност и прочее, а и когато цената се получи $5 с изпращането до дома ми в сравнение с $65 + пощенски разходи от Amazon е очевидно, че бих предпочел услугите на ABE. Има и доста нови книги, но разликата в цената идва от това, че книгата е издадена не за САЩ, а за Индия например - но пак си е на английски…

Единственото, което не съм пробвал / изследвал, е дали търговците на книги биха пращали до България - така че ако някой мине по този път, моля да ме осведоми и ще добавя тази информация тук.

Иначе доста от скорошните ми покупки на книги са точно оттам - и май ще продължавам да ползвам услугите им и за в бъдеще.

Мерси, другарко мила, че ме набута в играта.

Последни три прочетени книги - ха сега де… Аз като чета понякога на ден по книга (главно за entertainment), трябва да се замисля лошо тук.

• “Ерагон”, Кристофър Паолини - отне ми само един следобед, понеже не се задълбочих чак толкова много .
• “Embedded Systems Architecture“, Tammy Noergaard. Припомням си доста неща от студентските години и установявам, че знам много работи !
• Почти съм стигнал до края на “Harry Potter and the Deathly Hallows“. Чета я едва ли не на майтап - преди няколко седмици се заговорихме с един колега на работа за това как може да свършим едни проекти навреме с недостатъчната бройка хора, които имаме на разположение, и единодушно стигнахме до заключението “Май ще ни трябва магическа пръчка”. Той ми препоръча да се поуча от Хари Потър, аз го питах дали има последната книга, защото само нея не съм чел, и той ми я зае.

Последните три книги, които съм си купил - след бърза справка с последните ми поръчки се оказва, че са:

• “The Sword of Truth”, books 4,5,6, Terry Goodkind - зарибих се по тази поредица от Библиотеката на Борислав. Преводите на първите три книги там се четат добре, но като се опитах да започна четвъртата, нещо хич не успях. И направо си поръчах оригиналите - книгите ми харесаха и така ще подпомогна финансово и автора им. Другата седмица ще пътувам служебно и ще си взема да чета “Temple of the Winds” по самолетите.
• Macworld Mac OS X Bible - това главно за Бо, но и аз ще я прочета, че все още се чудя как да направя това-онова на MacBook-а, а от опит знам, че е по-лесно да прочета книжката .
• “Embedded Systems Architecture”, Tammy Noergaard.

Последните три книги, които бих препрочел - тук обаче няма да мина само с книги, а направо с поредици:

• Четирилогията “Властелинът на пръстените” (вкл. “Хобитът“) - никога не ме уморява.
• Книгите за Майлс Воркосиган - любимо четиво, особено “The Warrior’s Apprentice” .
• Късите разкази на Робърт Шекли - не съм ги препрочитал от много отдавна.

А топката отива към Дончо, Мишел и Ясен.

И аз като Дончо… Но не си забравих телефона в къщи, а портфейла. В супермаркета. Снощи! С всичките му там 6 кредитни карти, шофьорска книжка, имиграционни документи, картата, която отваря вратата в офиса и цели $4 в брой . Усетих се чак сутринта, когато тръгнах от къщи за работа и по навик се попипах по вътрешния джоб и установих, че портфейлът ми не е там. “Нищо” - казах си, - “сигурно е на масичката в кухнята, до телефона”. Но не беше там. Не беше и на бюрото в офиса. Замислих се кога гореспоменатата вещ е била за последно в ръцете ми и се сетих - когато минавах през self-checkout в супермаркета снощи след работа, понеже трябваше да купя хляб. И след това нямам спомени да съм държал портфейла си.

Явно съм живял много време в Щатите и мозъкът ми вече е промит… Изобщо не се спуснах към телефона да звъня до банките, от които имам кредитни карти, и да ги анулирам. Напълно спокойно се качих в колата и тръгнах към супермаркета, защото знаех, че портфейлът ми е някъде там. “Някой го е намерил и го е предал - или надзирателката на касите на самообслужване, или някой от другите клиенти. Няма друг вариант!”

В супера попитах първо жената пред касите дали знае нещо за съдбата на моя портфейл. Тя ме отпрати да попитам на гишето за Клиентско Обслужване, което се падаше точно зад нея. Жената на гишето погледна в едно чекмедже и явно се изненада, когато извади моя портфейл отвътре - каза ми, че процедурата им в такива случаи е да се обадят на селската полиция и да предадат портфейла на тях. “Съжалявам, сър, колежката явно не е била запозната с този процес. Бихте ли ми казали как се казвате, къде живеете и кога сте роден, моля?” След като й съобщих данните и сравни лицето ми с това на снимката на шофьорската книжка, жената ми подаде портфейла с допълнението “Нито съм гледала какво има вътре, нито знам… Проверете си всичко, моля.” Така и направих, но около два часа по-късно. Всичко си е на място.

Няма да кажа, че сега съм по-спокоен, защото никога не можах да се разтревожа, че е било възможно да се случи нещо друго! Човек свиква с генералното мислене на хората около себе си и знае, че може да разчита на тях - може би и защото ако аз намеря нечий портфейл, ще го предам където трябва, и няма да си подкопавам съвестта заради няколко долара в брой или заради възможността да трупна пари на нечия чужда кредитна карта. И понеже всички ние - човеци - съставляваме обществото, в което живеем (и това не е някакво имагинерно и безотговорно понятие), на някои места в този свят е по-лесно човек да не се тревожи за такива всекидневни дреболии .

А аз ще гледам следващия път да съм по-внимателен с това къде си оставям портфейла…

Вчера бях на редовния си годишен медицински преглед при семейния ни лекар - т.нар. Physical. Нищо особено - теглят те, мерят ти кръвното, докторът задава куп въпроси за това как ти самият чувстваш здравето си (включително и разни “мъжки” такива )… Бях похвален за теглото, което изгубих , както и за други неща - май съм на прав път със здравето си. Но се замислих защо в миналото изобщо не обичах да ходя на профилактични прегледи… Може би ме е било страх, че докторът би открил “нещо” и или би ме смъмрил за нехайното ми отношение, или би ме уплашил с нещо друго - и така се получава затворен кръг. С удължаване на периода на непосещение ми става все по-неприятно да ходя на профилактика, колкото и да знам (и да е логично), че след дълъг период на неподдържане на здравето ще се изискват повече усилия, време и пари за възстановяването му. Това ми се случи преди няколко години, когато просто по едно време трябваше да стигна до лекаря заради някои оплаквания от моя страна, и тогава се оказа, че холестеролът ми е доста висок и трябва да се взимат мерки (не стигнах до лекарства, но много ограничих мазните храни, които ядях).

Сега вече съм доста примерен - не пропускам редовните си прегледи и чак ходя с желание. И нищо чудно - чувствам се здрав и бодър , особено като чета повече медицински статии и виждам колко е полезно да съм редовен.

А вие как мислите?

И аз се оборудвах с L обектив на Canon преди няколко седмици - EF 17-40 f/4L. Въпреки че обективът е от професионалната серия на Канон, цената му е доста ниска и дори и непрофесионалист като мен може да прежали малко $$ - защото ми беше писнало от китовия обектив… L-стъклото е доста тежко, но в никой случай не е толкова неудобно. Ръчното фокусиране работи винаги - даже и когато превключвателят на фокусните режими е нагласен на Автофокус. Трябваше ми известно време да свикна с разположението на пръстените за фокус и zoom. Обективът си идва със сенник.

Снимането с L-стъкло е голямо удоволствие. Всичко работи много по-гладко (или ‘мазно’, както би казал един от моите приятели), качеството на изработка е определено видимо по-добро от това на пластмасовия китов обектив. Автофокусирането е доста по-бързо. Дефокусът не е особено ясно изразен - минималната бленда е 4. Обективът се представя много добре на слънчева светлина, но при снимане на тъмно препоръчвам допълнителна светкавица, защото вградената в апарата не помага много. UV-филтърът е задължителен - не държа да посчупя обектив за няколкостотин долара поради невнимание.

Открих и друго нещо, което ми доставя удоволствие. Като снимам с този обектив, доста от минувачите спират да ме изчакат - и то не само тези, които биха минали между фотографа и модела, например… Спират се и тези, които трябва да минат зад Бо и да ми развалят фона. Това за мен е плюс - поне из САЩ, където не трябва да се притеснявам, че излишно привличам вниманието на околните към себе си. Мисля си да купя и един отражателен панел и следващия път като сме някъде със семейството, да направя Ник “осветител” - и може би сеирът ще е още по-голям .

Започвам да си събирам пари и за EF 70-200 f/4L… и после ще продам всичките си евтини обективи!